Родина! Всеки от нас свързва нещо свидно с нея – родна стряха, омайната красота на нашата природа, звучния български език, народните песни, пяти от баба, завладяващия ритъм на танца.
В България има пет фолклорни области – Шопска, Тракийска, Северняшка, Добруджанска и Пиринска.
Шопската област е разположена в Югозападна България. Обхваща на изток – Ихтиманските възвишения, на запад спира до държавната граница, на север - Стара планина и на юг до Осоговската планина и Рила.
Тя има планински характер с няколко котловини и равнинни полета /Софийското и Кюстендилското/.
Основният поминък на населението е зеленчукопроизводство, земеделие и скотовъдство, на места са се развили и занаятите /кожарство, тъкачество, гайтанджийство/.
Заедно с шоплука /Софийски район/ са и граовци /Перник, Брезник, Трън/. Като характер те са трудолюбиви, остроумни, находчиви, неспокойни, но надарени с хитрост иостро чувство за хумор.
Това се е отразило и във фолклора им. Песните, танците и носиите коренно се различават от другите области. Шопският танц се характеризира с пъргавина, лекота, скокливост с усещане за откъсване от земята. Той е наситен с много темперамент, динамика, координация на тялото, ръцете и главата и изключителна ритмичност. Движенията изобилстват с хлопки, ниски и високи спусъци, кръгове по земята и въздуха, касички, мотички и други елементи, но най-характерното движение е "натрисане" с преобладаващ хват за пояс.
Най-ярките образци на шопски танц са: "Шопско хоро", "Граовско хоро", "Петруно", "Четворно", Кюстендилски ръченици, "Тройче", "Копче", "Йовино", "Дилмано", "Седи Донка", Бистришка копаница и др. Срещат се различни размери 2/4, 7/16, 11/16, 9/16, 12/16, 13/16 и редици метроритмични явления с тактова промяна. Инструменталните мелодии са заимствани от местни хороводни или трапезни песни. Най-типични инструменти са – гъдулка, гайда, овчарска свирка, двоянка.
Пее се едногласно и двугласно. Едногласните песни са кратки , с еднообразна мелодическа линия и малък тонов обем. Шопският двуглас има специфично звучене – остро рязко, определено като "дзвонци". Песните като танците разкриват буйния темперамент на българина и неговото остроумие. Пеят се и речетативни кралимарковски песни, наречени сватовски, със съпровод на гусла или гъдулка. Характерен начин на пеене за бавните песни е "тресенето" – трептене на гласа.
Обредността е богата, но най-ярките са: Карнавалните игри – "Сурвакари", "Лазарки", "Герман", "Заговезни" и др.
Като носии мъжете са белодрешковци, жените – сукман и литак.
Тракийската област е най-голямата. Огражда се от Ихтиманските възвишения, Стара планина, Пирин и Черно море, включва Родопи, Тракийската низина и Странджанския край. В по-голямата си част е равнинна, с изключение на родопския и странджанския район. Основният поминък е земеделие и животновъдство, в планинските райони и занаятите – тъкачество, ковачество, грънчарство.
Тракийската област се дели на:
- Западна част – в нея влизат градовете Ихтиман и Пазарджик
- Родопският регион – обхваща Смолян, Чепеларе, Мадан, Рудозем, Златоград, Кърджали
- Средна Тракия – Пловдив, Стара Загора, Ямбол, Сливен, Казанлък, Хасково
- Източната част е Странджанският район, Бургас, Приморско, Царево, Малко Търново.
Плодородната земя на равнината и географското разположение е сформирало и характера на тракиеца. Той е спокоен, богат душевно, възприемчив, широко отворен, любознателен, трудолюбив и силно привързан към земята. Танцът му е богат на движения, изпълнявани с крака, прилепени към земята, все едно, че говори с нея. Богата е гамата на елементи като хлопки, причуквания, ножички, спусъци, лостове, пляскане с ръце, но движението, което ги отличава от другите области е "Трополи" – в различните му разновидности. В равнината танците са спокойни, широки – големи хора, виещи се като змиорка. Богати са на ритми и движения, изпълнявани с вътрешно душевно изживяване. В планината, поради липса на пространство, танците са по-бедни, но пък там силно се е развила песента. Хората се делят на мъжки, женски и смесени. Изобилстват и хора на песен.
Тракия е богата на хора и танци: "Копаници", "Буенек", "Трите пъти", "Въртяно", "Ръченица", "Джиновско", "Калояново", "Право тракийско", "Бучимиш", "Пайдушко" и мн.др.
Тук преобладават размерите: 2/4, 7/8, 5/8, 9/8. Любими инструменти са: гайда, гъдулки, тъпан, кавал. Кавалджийството тук е пример за майсторско изпълнение. Инструменталните мелодии са сложни, развити, многоколенни. В съпровод на гайда и тъпан са уникалните нестинарски игри в Странджа.
Пее се едногласно, открито и с богата орнаментика. На особена почит са бавните песни – "на трапеза", "седенкарски", песни, свързани с лазаруване и коледуване. Родопската песен е жива традиция – пеят всички – жени и мъже – едногласно /с изключение на двугласа в района на гр. Неделино – "На галене"/. Песента е спокойна и лирична, с наличие на пентатоника и съпровод от ниска каба гайда, кавал. Даже и песните с шеговито съдържание са в по-умерено темпо. Преобладава размер 2/4, но се срещат често и бавни, безмензурни, богато орнаментирани песни. Играе се предимно на песен.
Хората са: напред-назад, Доспадско, "Сворнато" – съпроводени със силни възгласи.
Обредността също е много богата в Тракийската област – "Гергьовден", "Коледари", "Кукери", "Тодоров ден", "Лазарки", "Пеперуда", "Трифон зарезан", Еньовден /Родопите/., Нестинарски игри /игра върху огън/.
Носиите са изключително разнообразни и богати като цветове, украси, забраждане – мъжката спада към чернодрешковци, а женската като кройка е сукман, сая, пола и елече – с различна и богата гама на орнаментиката.
Пиринската област е най-малката по територия. На север е Кресненското дефиле, на юг до Кулата, на запад до държавната граница,на изток Родопите и селищата по поречието на р. Струма и Места /Сандански, Благоевград, Петрич, Гоце Делчев, Разлог, Мелник/
Областта е предимно планинска и основният поминък е скотовъдство. Имайки впредвид бурните исторически събития в този район, в мъжкия танц се чувства една готовност за борба. От женския лъха чувство за властност и достолепие.
Движенията при мъжете са бавни, широки с много паузи. Характерно е лекото стъпване, въртения, коленичене, притичвания и пружиниране – изпълнявани грациозно, плавно и спокойно, много често с акцентиращ ритъм. Характерни са и хората на песен. По-популярни хора са: "Игра на двамини", "Тежкото", "Ширто", "Джангурици", "Малашевско", "Огражданско", "Четворно", "Петруно".
Хороводните инструментални мелодии са взаимствани от народните песни, съпровождали хората, Преобладаващи размери – 2/4, 3/8, 7/8, 8/8, 9/8, 11/8, 12/8. Най-често срещани инструменти са: тамбура, зурла, тъпан, гайда.
Населението пее едногласно и двугласно, пеят и смесено мъже и жени. Песните са многоп разнообразни по отношение на тематика и метрична организация. Хълцания и разтрисания на гласа, наречени песни "на ацане" са типични за района на Банско.
Обредността не се различава от другите области, съобразени с народния календар – "Кукери", "Коледари", "Седянки", "Сватба".
Женските носии са изключително богати на цветове и накити /пафти, пендари, колани/, със характерно забраждане. Мъжките носии спадат към белодрешковци.
Северняшката област е втората по големина с много богат и разнообразен музикално-танцов материал. На югозапад е Стара планина, на север – река Дунав, на изток – Черно море. Поради разнообразието на фолклора, тя се дели на:
- западна част – тук са градовете Враца, Монтана, Видин, Лом. В тази част фолклорът определено има влияниена северната ни съседка Румъния.
Хората изобилстват със ситни движения, много притропи, синкопи, плетеници. Изпълнението им е с бързи крака, придружени с много характерно провикване. По ярък образец е "Ситно влашко".
Женската носия е двупристилчена, а мъжете са белодрешковци.
- Средната северна област включва градовете Ловеч, Плевен, Габрово, Велико Търново, Свищов. Хората тук се характеризират с широта, скокливост, вихреност с богата игра на ръцете.
Всичко това в играта на севернякаправят неговите хора красиви, жизнени и темпераментни.
- В източния район на Северняшката област влизат градовете Шумен, Разград и Русе.
Преселническите размествания на население от Тракия към областта, се смесват двете култури и се оформят специфичните "Капанци".
Танцът им е изключително колоритен, наситен с много притропи, клякания, бързи крака – с интересни ръце в мъжкия танц и специфичен речитатив. Женският танц е с леко пружиниране, силно прилепнал към земята и много характерно провикване.
Носиите в тези две части на Северняшката област са – женските – двупрестилчени, с богата цветова гама и орнаментика, мъжките – чернодрешковци.
Характерни хора са: Дайчово, Елено моме, Право хоро, Свищовско, Пайдушко, Черкеската, Ганкино хора, "Капанска ръченица" и др.
Отличителен белег е богатството от неравноделни размери, наред с 2/4 и безмензурни мелодии и песни, с открояване на седенкарски, на трапеза, жътварски, коледни, лазарски, на пеперуда.
Инструментите, които съпровождат хората са: дудук, окарина, овчарска свирка, гъдулка, гайда, кавал. Появяват се и европейските духови и струнни инструменти – духова музика при сватби, трапези, тържества.
Обредността във всяка част на Северна България е много богата: "Лазарки", "Дойли", "Русалий", Трифон зарезан, Гергьовден, Капанска сватба, "Пеперуда" – всички празници по народния календар.
Добруджанската област е тясно свързана с Дунавската равнина в историческо-географски, етнографско и културно-стопанско отношение, с тракийци и балканджии от Стара планина, преселници и местни /гребенци/.
Най-ярките носители на добруджанския стил са около градовете Силситра, Тутракан, Тервел, Добрич, Каварна, Балчик, Варна.
Нейната равнина е богата и плодородна, с основен поминък на населението - земеделие и риболов. Това оказва влияние и върху характера на танца на добруджанеца. Той е спокоен, уверен, възприемчив е, весел нрав, изключително трудолюбив и силно привързан към земята си. Танцува леко приседнла, с изпъчени гърди и свободни широки плавни движения на ръцете, с участие на цялото тяло.
Характерни са "притропвания, приплъзгания, клякане и превъртане по земята, игра с рамене и акценти на трудови елементи в движенията.
При жените е характерно спокойно танцуване с леко движение на раменете и специфично провикване.
Ярки добруджански хора са: "Сборенка", "Данец", "Опас", "Ръка", "Сей, сей боб", "Мъжки ръченик", "Изхвърли кондак".
Най-често срещаният размер е 2/4, а по-рядко 5/8, 9/8, 9/16. Типични инструменти са гадулката /копанка/, кавал, джура гайда, голям дудук, ръчна хармоника.
Оформя се самобитен добруджански музикален диалект. Характерните бавни песни са седенкарски и "на трапеза", с дълги подробни текстове, като битови балади, както и многообразните жътварски.
Мъжката носия е чернодрешна, но със специфични дебели калцуни. Женската носия е сукман или поли и риза с елече с интересна шапка /качуло/ като гребен на петел, а от нея идва и името на местното население "Гребенци".
Характерни обреди са: от коледните "бразаята", от лазарските игри – бегунецът и много обряди, свързани с жътвата.
Фолклорът е сила, която обединява един народ. Той съхранява историята му, неговите вярвания, обреди и обичаи, въжделения и борби, представата му за красивото и доброто, неговата душевност.
Този проект се реализира с финансовата подкрепа на програма “Младежта в действие” на Европейската комисия, администрирана в България от Национален център „Европейски младежки програми и инициативи”.
Съдържанието на настоящото издание/вестник/брошура/ не отразява позицията на Европейската общност, програма “Младежта в действие” или НЦЕМПИ.